Постинг
30.09.2013 17:16 -
Посвещение
И... Кадифени капчици дъжд започнаха да галят копринената кожа... Те сякаш оставаха върху нея само за миг и след това се стичаха оставайки чувството за докосване, за милване ... А те - капчиците ги нямаше... Красива усмивка се изписа на устните - от къде идваше тази усмивка - зад нея нямаше мисъл, нямаше дори дума, буква, звук... Чувството бе повод за тази усмивка... В миг сърцето успокои своите удари, стопли се, завито в топлата постеля на любовта...
Устните бавничко се раздвижиха и прошепнаха "Обичам те!".. Да, прошепнаха, а сякаш крещяха - наоколо всички се обръщаха, защото усещаха щастието, искреността, чистотата на човека стоящ кротко под дъжда и блажено наслаждаващ се на докосването...
- Любовта е тук, до мен и ме гали... Да, и следа не остава от капчиците, но те ме прегръщат, те ме карат да потръпвам, да политам... А тихият ветрец не спира с ноктите на своя повей да драска мократа кожа сякаш иска завинаги да остане там някъде...
В миг ароматът на спиращия дъжд погъделичка нослето, а то долови уханието на чистота, свежест... Това отново е любовта, посланието - отново капчиците липсваха, но усещането бе дошло с неговия аромат... В миг желанието за благодарност изпълни всичко... Погледът се вдигна нагоре, а в него се отрази дъгата - бе толкова пъстра, красива, безкрайна...
- Съкровището не е в края на дъгата, то е в нея, във вида й, в усещането, което създава... Ах, невероятно е, че дори нещо да го няма то те кара да се чувстваш по неповторим начин, носейки ти чувството за любовта, за любимия човек... Ето - капките ги нямаше, но от тях остана ароматът, облаците изчезнаха, но за тях напомняше дъгата...
- Липсва ми! - прошепна тъжно разумът...
- Любовта е тук, постоянно с теб! - опонира му сърцето... Спомняш ли си, че нямаше чадър и по твой съвет гняв ме изпълни...?
- Да.
- Е, аз съм по-силно от теб... Аз съм чувство, аз съм сърце и съм вечно... Аз съм мускул и колкото повече чувствам, толкова по-силно ставам... А ти, ти си просто думи... Думи, с които се опитваш да общуваш с мен, но аз не ще ти позволя... Благодаря ти за моментите, в които ми помагаш да усещам, да чувствам давайки ми физическото измерение на това, което е в мен... Това, което е безсловесно... Истинско...
- И още нещо... - говореше си сърцето.. - Светът, който създавам аз е странен.. Аз летя, но се намирам в море.. Колко ограничен е разумът да допуска, че може да се лети единствено в небесата - не, там няма нищо... Небесата са, за да ги поглеждаш, за да видиш как в своето течение пухкавите облачета са били на всички тези места, на които си искал да бъдеш, а може би искаш да бъдеш... И те пак се връщат, и пак отлитат... Те приемат своето съдържание навсякъде и го споделят с всичко, но до колко, ти разум можеш да видиш опита им... Това, което те ти носят прелитайки над теб... Не можеш, та ти освен да опишеш летежа като "Действие, за което е нужно небе" на друго не си способен... Истински щастлив си когато летиш във водата, за да се насладиш на всичко, което е там, всичко което е около теб... В момента, в единствения съществуващ, безкраен момент... А в небето - то само плува във себе си - плува въздухът, плуват облаците... А ти, летейки ги наблюдаваш и поглъщаш всичко онова, което идва от времето и пространството и се наслаждаваш на всичко това, което имаш в момента... И аз, аз в моя свят не наблюдавам, а как бих могло, аз нямам очи, нямам сетива... Имам само своето чувство - а колко вълшебно е то... То прави възможно всичко, то иска да накара теб, разум да разбереш, че това, което се случва в мен може да те доведе до извода, към който постоянно се стремиш - "Щастлив съм..." ... А ти си такъв, защото аз не бих спрял и за миг да туптя и усещам ... Няма да спра да обичам и да искам да обичам...
Устните бавничко се раздвижиха и прошепнаха "Обичам те!".. Да, прошепнаха, а сякаш крещяха - наоколо всички се обръщаха, защото усещаха щастието, искреността, чистотата на човека стоящ кротко под дъжда и блажено наслаждаващ се на докосването...
- Любовта е тук, до мен и ме гали... Да, и следа не остава от капчиците, но те ме прегръщат, те ме карат да потръпвам, да политам... А тихият ветрец не спира с ноктите на своя повей да драска мократа кожа сякаш иска завинаги да остане там някъде...
В миг ароматът на спиращия дъжд погъделичка нослето, а то долови уханието на чистота, свежест... Това отново е любовта, посланието - отново капчиците липсваха, но усещането бе дошло с неговия аромат... В миг желанието за благодарност изпълни всичко... Погледът се вдигна нагоре, а в него се отрази дъгата - бе толкова пъстра, красива, безкрайна...
- Съкровището не е в края на дъгата, то е в нея, във вида й, в усещането, което създава... Ах, невероятно е, че дори нещо да го няма то те кара да се чувстваш по неповторим начин, носейки ти чувството за любовта, за любимия човек... Ето - капките ги нямаше, но от тях остана ароматът, облаците изчезнаха, но за тях напомняше дъгата...
- Липсва ми! - прошепна тъжно разумът...
- Любовта е тук, постоянно с теб! - опонира му сърцето... Спомняш ли си, че нямаше чадър и по твой съвет гняв ме изпълни...?
- Да.
- Е, аз съм по-силно от теб... Аз съм чувство, аз съм сърце и съм вечно... Аз съм мускул и колкото повече чувствам, толкова по-силно ставам... А ти, ти си просто думи... Думи, с които се опитваш да общуваш с мен, но аз не ще ти позволя... Благодаря ти за моментите, в които ми помагаш да усещам, да чувствам давайки ми физическото измерение на това, което е в мен... Това, което е безсловесно... Истинско...
- И още нещо... - говореше си сърцето.. - Светът, който създавам аз е странен.. Аз летя, но се намирам в море.. Колко ограничен е разумът да допуска, че може да се лети единствено в небесата - не, там няма нищо... Небесата са, за да ги поглеждаш, за да видиш как в своето течение пухкавите облачета са били на всички тези места, на които си искал да бъдеш, а може би искаш да бъдеш... И те пак се връщат, и пак отлитат... Те приемат своето съдържание навсякъде и го споделят с всичко, но до колко, ти разум можеш да видиш опита им... Това, което те ти носят прелитайки над теб... Не можеш, та ти освен да опишеш летежа като "Действие, за което е нужно небе" на друго не си способен... Истински щастлив си когато летиш във водата, за да се насладиш на всичко, което е там, всичко което е около теб... В момента, в единствения съществуващ, безкраен момент... А в небето - то само плува във себе си - плува въздухът, плуват облаците... А ти, летейки ги наблюдаваш и поглъщаш всичко онова, което идва от времето и пространството и се наслаждаваш на всичко това, което имаш в момента... И аз, аз в моя свят не наблюдавам, а как бих могло, аз нямам очи, нямам сетива... Имам само своето чувство - а колко вълшебно е то... То прави възможно всичко, то иска да накара теб, разум да разбереш, че това, което се случва в мен може да те доведе до извода, към който постоянно се стремиш - "Щастлив съм..." ... А ти си такъв, защото аз не бих спрял и за миг да туптя и усещам ... Няма да спра да обичам и да искам да обичам...
Вълнообразно
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 1
Архив
